И старият ловец, като въздъхна, почна да ми разказва спокойно и равно, с глас, който сякаш извираше из самото му сърце, дивна легенда за тия Самодивски скали, които се виждаха очертани в небето, осветени от лъчите на заходящото слънце, остри, високи, далечни, непостижими, надвесени, обрасли в мъхове и лишеи.

Тъмнееха гъсти ресници, мъртвешки склопени. Из полуоткрити уста бе потекла струйка алена кръв и обагрила бялата й гушка. Едната й ръка още държеше острия сърп, другата грижливо стискаше ръкойка класове.

Този разказ от Елин Пелин е част от сборника му “Под манастирската лоза”. Главните герои в книгата са църковните служители.

— Хайде, Сивушке! Стани! Виж, Белчо ти се смее. Стани! Не шегувай се, мила… я виж колко е ровка земята — само за оране!

Разказите на Елин Пелин са богати както на комични ситуации и дяволити герои от българското село, така и на трогателни моменти и докосващи сърцето случки. Те по чаровен начин разкриват характерни черти от бита и съзнанието на българина.

На другия ден слънцето все тъй жестоко и силно печеше, но из нивите се не мяркаха работници, макар че бе делник. Златни класове се ронеха и горяха самотни.

- Безумец! - укорявали го старците. - Да гине за една жена!

Колко думи, молитвени и чисти, се изтръгнаха от ободрените селски души!

Дълги години се минали оттогава, но Магдалина и Перун не се върнали.

- Ще взема оня, който ме изведа на върха на Самодивските скали.

Екливи и ободрителни смехове му отговориха от околните нивя.

Чу го Пенка отдалече и му прати закачлива и обична песен.

Но Сивушка се не поклати, нито отвори очите си да го погледне. Тя трепереше като трескава.

Коя младост не би желала да види най-хубавото нещо от ??????? най-високото място? Но кой би предприел тоя път, пълен с опасности и неизвестност?